Ако обърнем внимание на начина, по който обикновено се представят новините в публичното пространство, ще забележим, че той създава предпоставките за възникване на няколко дилеми. Това са дилемите на комуникиране на актуалните събития с публиката и читателите. Основно това са дилемата на сложността, дилемата на забавлението и дилемата на ефекта.
Никога не е представлявало лесна задача да бъдат представени новините от днес. Причината за това е, че не сме в състояние да предвидим крайния резултат и не бива да го правим, ако се опитваме да осъществим правилен журнализъм, журнализъм, който представя на публиката фактите и анализите, оставяйки на нея сама да си състави собствена преценка за тези събития. Първата дилема е тази на сложността: Днешният журнализъм и начина, по който той се прави е неразбираем. Светът е върде нееднозначен и ние като граждани имаме право да изберем кое да счетем за правилно, добро, справедливо и кое не. За да сме в състояние да го сторим, ние трябва да бъдем добре информирани за различните възможни избори, които можем да направим. Но в действителност днешния масов журнализъм по телевизията, ежедневниците и таблоидите ни информира в много по-малка степен отколкото преди петдесет години. По- голямата част от телевизионните и радио водещи, а също така и редакторите във вестниците, са орязали от времето отделено за новини и събития от деня. Изпращат се все по- малко журналисти на мисии в чужбина. Статиите се съчиняват в офисите, и в повечето случаи представляват не повече от „изказване на мнение”. И това уж меродавно мнение е представено от хора, които имат малко или дори никакъв опит в сферата, за която пишат, но са наети за това, че са „радикални”, „безстрашни” и „остри” в своите преценките. По този начин статиите на практика не се различават от коментара: те самите представляват един коментар. Нима трябва така да бъдат поднасяни новините? Отговорът, който дават телевизионерите и редакторите е, че така представена, информацията, води до повишен рейтинг и увеличение на обема продадени вестници. Втората дилема е тази на забавлението:
Няма как де се твърди, че новините и забавлението са две коренно различни сфери и че битуват в различни светове. Линията между тях отдавна е пресечена и вече почти не се забелязва. Началото на това е поставено, когато политиката и телевизията се смесиха. Когато тези две сфери започнаха да се използват една друга. И тук следва последната дилема на днешния масов журнализъм- дилемата на ефекта:
Политиците използват медията, а от своя страна медията използва политиците. Медията все по-често споменава за апатия от страна на гласоподавателите, колапс на партиите и нежелание на младите да се обвързват с политика. Чуваме, че правителственото се оплаква от малкия брой хора, които имат желание да започнат държавна работа, понеже очаква че ще има натиск от медиите по този въпрос. Но ние не можем да знаем дали това е истината. Просто приемаме, това което ни се представя като даденост. Знаем, че новините и събитията от деня заемат все по-малка част от телевизионното време и вестникарските рубрики. Но не знаем дали причина за това е факта, че хората се интересуват по-малко от новините от преди, или тук се цели нещо друго от страна на медиите и политиците: знай по-малко, действай по- малко и бъди по-малко добър гражданин. Медиите добре осъзнават, че представляват най-влиятелното средство, което политиката може да изпозлва. Тяхната собствена цел обаче е рейтингът – докато има рейтинг нищо друго не е важно. Днес журнализмът е много важен. Много повече от това, на което обществото би се съгласило. Той е част от една огромна сила – медията. Aнтъни Сампсъх, в своята книга „Кой управлява тук“ твърди, че господар на медията е новата аристокрация, която иска и получава уважението на политиците и големите бизнесмени. Пише също така, че медиите са по- важни от политиците или обществените фигури, които интервюират, защото знаят че могат да създадат или разрушат нечия репутация или да унищожат нечия политическа кариера във всеки момент, в който го пожелаят.
Медията ни внушава, че има кризи в обществето, криза на идеалите, криза на оттегляне на младите от политиката, криза на незаинтересованост. Парадоксът е, че в по-голямата си част за тази криза е виновна самата медия.
HTML Версия: Линк на статията (URL):